В ТРОПИКА НА СКОРПИОНА или 

СТРОЕЖЪТ НА ОТЧУЖДЕНИЕТО

*     *     *

Ти си тъмната улица на въображението ми
Ти си кървавата звезда огряла сърцето ми
Ти си настръхналите думи на среднощния хаос
Ти си царството на моята безпомощност и суета
Ти си нелепия отговор на нощта пред лицето на утрото
Ти си огнения меч на ревността ми палеща стрела
Ти си началото и края на свирепото ми отчаяние
Ти си пъстрата музика на времената в душата ми
Ти си кротостта на ветровете обитаващи сърцето ми
Ти си кристалната усмивка на слънчевата ми надежда
Ти си ангелския лъх от крилете на мисълта ми
Ти си радостното ми упование пред дверите на вечността
Ти си нежността на облаците реещи се в небето на ума ми
Ти си признанието което няма да направя никога

*     *     *

и времето ми се яви с прерязаното гърло

затъкнало си крепката рана порезна

с парченце подметка от гуменка мърлява

и усмихнато-печално сякаш от бездна

загледано с езеро морфиново на дъното

във мене във възлите на ужаса и в лезиите

мрачните фигури болните линии по ума ми

Времето с рана на шията върху твоето «ние»

*     *     *



Под мостовете на търпението
по гнилите води 
на стиховèте
ясен победителят ли ти е 
той не се зове «живот» 
и да гребете
продължавайки 
все по-упорито
в плитчините на гласа самотен
истеричен 
на страха в коритото
посред пресъхналата реч и грохот
за предпочитане не бива никак 
две синкави петна 
в картината
с огромните празни полета 
на нищетата и вечерното униние
що няма никога 
преминати
да бъдат 
ни с твоите най-верни гости
по пътя към разплетеното «аз»
под на търпението 
скъсаните мостове
и халоперидол 
за тяхното мълчание
изолатор 
за надеждите им всичките на прах

*     *     *

тогава Той със огнена ръка

полòменото ми сърце погали

със глас към мен прииждащ от лика

на старата икона потъмняла

а тоновете тихи бяха

що кроткият запял бе

образ Негов а със тях

се носеше Декември

и тогава викнах горко пожелах

да се върне твоето утро

при мен твоят смях

във гърдите ми

*     *     *



под сините камшици на дъжда ми
под глъбините тъмни на тихо отчаяние
златните коси на текста грееха
а ятото на буквите накацало и тихо бе

напред и под дърветата на словото в гората
със знамето из жилавия лепкав мрак развято 
на времето пред мен се диплеше по-злобно 
от нощта на нашето зачатие със древния покрòв на

водоем отровен И галопираха ни
думите пред нас дорде замирахме ний
в нерадостното и що беше тъмното
им занимание в подем превърнато
на тишината

на плувналата черна риба
с тъмнините ù наперени и диви
със веселия смях на утрото и
корабите му прогнили изпочупени 


из цезурата бялата на мрака
взряна със очите си червени как
мехурчета на злото ù бълбукат из
устата като газа на отсъствието и

вдишва акулата на знанието
хищни смехове единствено и само

















*     *     *



Да свикаме правителството на нощта
в протяжно заседание на мрака 
да крещя
със влаковете 
в мозъчните линии изстреляни
и тунели 
Това последното лудило на първия
човек ли е 
в отчаяние 
до своите сетни предели
доведено от себе си навън по-бързо 
безбедно и от заника на нечий цветен сън

ранение

*     *     *

Аз знам разбрах че ще ме чакаш там
пред корена на вятъра преуморен от тежкия ти срам 
от странен отровен кристал по петолинията
възпалени сред сребърните щрихи на унинието
там гдето вечно те догонвам и настигам никога
като Ахил и неговата Костенурка ли се питам 

и нека да пребъде всичко чисто
тъй както и във примките на дъждовете ти си
в техните значения с метален вкус прогизнал
и от горък сън на охлюв уморен изтръгнат сякаш
из дроба на тъмното но да бивах до теб да ме плашиш

със залеза и с неговото крепко злато и посред
прохладата му тиха и витална нахално взета
от множествата на телата ми изтръпнали разляна
по най-далечните финалните дъна на

всички Сократови чаши гдето се крие ума ми
в утайката за възлияния оставена
да накваси напукани устни нощта
на вниманието

*     *     *

Да последваме ли сребърните хладни звездни ноти
щом тъгите ни строшени ще мълчат като парчета от глъчта
на мрачния като мечтание пред мен небесен нощен свод

Познание нездраво завладява и в бурята явява брилянтина
по вълните на ума по смътното му яве пиратските си флагове
развяли стиховете думите изгубените с вятъра сърца в раздялата


към бреговете на страданието
под дъбовете със провиснали въжета

празнота
Entfremdung

*     *     *

крепка плътна меланхолия

неспирно леещ се бетон

и креещи цветчета по гробовете

като светлици в тихия псалом

вечерен градски монотонен

както във най-близкия финал на

съня ти смарагден от вечния втори 

от твоята инак безкрайна история 

излетял В която си не просто

един а избрания за пореден

триумф пред победата проснат

гнева тишината тежката система

на повторението

*     *     *

допираме леко чела до звездните прагове
крилата ни докосват малиновите устни на нощта
отвъд и оттатък след зимните мрачни алеи там гдето над багрите
се стелят светлините на болния ми град по-широко от ръжда

от смърт по-самотни подобно на снежни пчели-единаци
и слепи изгряват твоите думи Потръпващите долу домове
подават своите в тъмата искри като знаците във пунктуация
една безкрайно непонятна по снежните стъпки безкрайни редове

на болката

там долу
там долу

в дрехи от писъци
и спомен от феноли
за минало със снежна
брадва обнаружено
и стигмàта дето трябва

*     *     *

поговори със мен във края на нощта ни
миг преди отново да развее вечността
звънтящите си бели знамена в не-мòщна
страст под нейните хоругви апостатни

няма мостове към тебе
но ние сме и двама всред
стоманения град Ентфремдунг
почти до зимата поселени на
избавлението ни

рубиновите корди на сърцето
утаяват думите към дъното, трептейки 
няма подстъпи към мен под
сивкавите пламъци, ни във
запàха на повърнато

на тишината и
острия денатурат на
самота неутолима

поговори със мен във края на нощта ни













*     *     *

и нека брате не възпяваме смъртта 

забравù 
за гласа на пръстта и земята

когато в небе от въпроси 
се тръшва врата

пияна и тлъста светулка 
се хили с луната 

и

вие и проси 
горещия вятър

очаква 
да срещне с платна

в една безкрайна сила с устрем

нататък опънати 
на нечия веща и мъдра ръка

и не да възпяваме брате смъртта

ни леглата ù 
от пясък и глина 

дори и когато 
в небето затръшва врата 
светулка 

в ридания после удавена и пияна

*     *     *

от разтворените пори багрени на есента

черната изтича пот 
именувана нощ гъста и кисела 

сочната плът на мъглата 
примамва ни

с мирис на хаос и страх 
аморфен унил все по-свъсен

и от мрачния танц пияни пасакалии 
дето звездите залитат 

щом ти закъсняваш в крепките рани

за сетната среща 
атом сребро да положиш и скита 
с изтеклите кухи сълзи 
моето име 

в сърцето горù те с безброй гласове: отрови ме

*     *     * 

                  “De nobis ipsis silemus…”

          Baco de Verulamo; ‘Inst. Magna’

и вие премълчете имената свои нас

сам ни Той, Единственият 
призова

за да безброй 
възможни измеренията са

дори на най-безплодните наши дела

че ние раждаме се за страдание

тъй както огънят 
поражда дим

и без утехата на някакво ведение 
що ние в измамата му смъртно да заспим 

а сетне и смъртта 
родилката объркана с възторга ù

нелеп 
пристига 
та с тревогата 
в зависимото си към болката 
от раждане навътре 
и в горнилото нестроя 

сумрачен 
да ни завърне под своето сърце 
във кадифето синьо

там дето бива 
най-финият най-мек

на нашето небùтие 
нецарствения пурпур чер

Не спира миг обратно тя да ни зове 
та нека

само миг поне 
към идващото с нея «вчера»

една секунда най-насъщна пò напред

ни приюти във себе си 
дорде сме още

незатънали съвсем 
във многолетието

на калта и в лепкавата нейна нощ

към дъното на древната последната вина

където тя 
отново никога 
не ще намери нас ни тялото 
на своя първороден клетия синà ù нероден

*     *     *

по лазурния път на раздялата и всред 

жаркия смях на щурците

вий сенките 
що се целуват вървите 
в дъждобрани 
против светлина само тя

след графемите от слънчева невматика

останала 
полетели във сдвоена самота

които вече нищо не значат 
та не тълкуваме вече потъпкали зачатъка

на маранята в която

затрептяват спомени за лятото

и за солта 
все по-тромави изцяло

в морето им златно 
потъваме дето

във плитките и непонятни 
техни гласове 

ще бурята отново затихва 
и сама назовè се

единствена утеха за копнежа проклèтия

*     *     *

металните цветя на другостта 
във небесата разцъфтяват 
зад очите ни 
във свитата им шир
размирен блясък 
където въздухът е разреден
и райски газ се стеле над раздялата 
отделя се
като ухание на тлен 
не спира във клоничен гърч
да се тресе 
по заледената си магистрала времето

*     *     *

И стъпкан от града навън

бе гòркият ми лин 
a по-диви 
от серни ациди води
се стремглаво затекоха към

източниците си 
пресъхнали
да отразят една звезда 
със предпоследни сили
наречена «Абсинтос» 
с горчивото ù име
напукана земята бе 
от сушата изтръпнала

за тъмните мои води 
зажадняла сълзите ми
що като с лещи кристални 
аз наблюдавам
как всъщност ми идва 
отвека приижда финалът 
пристъп на делир онейроиден

към мене пълзи 
поглъща ми цялото тяло 
и гръмко запява 
незвънки фалцети печалният край

*     *     *

и чужда ми душата

ще бъде за теб   

както и планетите сред

космоса се разминават

подобно непознатите

които Бог е разделил

и препасъл със мълчание 

както мълчат звездите

една срещу друга

и светят злобно и вяло 

навътре към себе си 

право Сърцето ми

чуждо ще бъде за вас

както и чужд е

брегът от моретата

както чужда от мрака

е радостта

както чужд съм

от себе си 

аз

*     *     *

из гърлото на утрото аз кораби запели

проводих на тишината суровите химни

леденосини когато вълна до вълната се стеле

трепери под острите зли брегове със чугунени гривни

а сетне и тя

самотата изпрати ми своите клоуни пъстри 

кресливо и кърваво ято дано ги изтрия до крак

от редовете на синя тетрадка една малко изгоряла

с мастило от графит и от натръпнал шоколад

изписана цялата

и намери

призови ме оттам

крадецът аз бях що в светлината

на дъжда с безкрайното твое «сега»

и занапред ще се надпява от ръждата му

суха наново задавен

дорде не заспя

на ветрените часовù

пред суровото бдение

пред ремъка на времето

пред ритмуса на

своите разстроени тимпани

във сърцето

пред стражите невидими

като дърветата в леса на

несамосъвместимото

*      *      * 

когато вечер сам останеш и в стаята 

пред зейналия 
като черна и дълбока рана 
прозореца в селенията 
на трептящите му светлини 
се взреш

над руините пъстри взор зарееш

когато вечер сам останеш пред метежа

на пристъпващия сън немеещ

дали пък той ще ти помогне дали 

щом легнеш и заспиш

страха със непонятната му догма 
ще престане

стихне и истине 
щом вечер сам останеш виж

нима не всичко тука е лъжа

или поне е разбираем този свят

когато вечер сам останеш 
като мъжът

единствен на съдбата или неин брат

и не не можеш да се скриеш

когато вечер сам останеш 
далеч от родното сърце и първо име

и накъде със прилива на речите

на вечното «нощес» ще идеш природèн

*     *     *

морето посъветва ни най-първо

щом нощта 
забива жилото си зло

соленият флуид на времето

инсект 
все тече и нашият остров

е потънал давнò 
и никакъв светлик разутренèн

спасение не носи 
та сричам пак аз със стръв

самохищна по лакуните на светлината 

тук всеки сребърник изпит е 

в самия най-бледия край на която 
сам виж

щом почнеш пак 
да ме разпитваш за нечие «ти»

попила във пода сълза 
а несакралната 

правда нетрезва и бредстваща 
нека боли

все пò навътре в сърцето и все пò нататък

*     *     *

вечните нощни отново въпроси
за навеки разделените сърца

как и къде всяко побира във себе си носи

пустотата след Другия като мокър парцал

прогизнал от черна и тежка помия
дордето тя пияна ти прави компания
уморени съдби мълчалива ракия

разпилени елмази несръчно подправени

за на малокръвните мъгли на въздуха
щом спускат се белите снежни завеси 

в подмяна

и с тебе е зле както е зле и без теб

‘mit dir bin ich auch allein’

                    

*     *     *

на отчаянието умовете светли

невидимо тихо 
прелитат край мен

те лек за самотата са донесли

и аз съм вече 
някак просветлен

смъртта ме гледа 
иззад ледените

и кристални двери на очите им

срещу болнùка разтреперан 
мен от живота ми 
полека ме церят Амин

а аз мълча и гледам ги унесено

остава само 
да спра да незаспивам

и «...жертва – млад, пъстър – 
петел на Асклепий дължим...» 
изрекъл Сократ преди да се спомине

*     *     *



на радостта ми по обраслите пътеки не бродù
дорде на истината сивото небе над мене свети
блести кошмарът като лед и когато будни сме дори.

И разминаваме се ние като ослепени с теб
сред светлината дето само сенките разпенена
ни очертава но може би тъй както следва всичко

става само в неизбродния на самотата моя лес 
не идвай сред хищните цветя навлез и през вратата
разтворена широко нататък срещу гласовете на

страданието и мъглата се вгледай сред виделина
в която изтръпналите челюсти железни на времето
ще смелят любовта ни за да заситят бездната

*     *     *



Да се срутиш в устремената шир на забвението и
сред цветовете на копнежа стремето забил
да прелетиш над върхове от ревността обуревàеми
където да разчиташ текста на вълните виж
призрачния спомен на моретата в безкрайната
семантика на всички невъзможни светове във огъня


На тъгата си вратата да посочиш към тавана
да ù речеш какво да е през смях и от съня си 
нататък пламъците сивкави и свъсени да палиш 
на последната надежда треперещи сакати
стихове и да загубиш смисъла съвсем

бодил на роза тиха самота вълна да си 
единствен като мълнията на ума си поразения
да бъдеш кратко «не» което да краси на времената 
странния език

като тревата хищно да бумтиш в зелено
като бръшлян да избуяваш по предела на 
живота поне миг да те още има защото

*     *     *

и сухият посърнал на сърцето фронт

обрасъл цял във есенни треви

и пламенно и вяло в мен гори

отдавна и преди дори да е отронен

първият ми ден без утро нито
пладне бяло ни светлик вечерен

и да не беше бивал даже време

полумиг за горест отредено скрито

нейде в плитките на въздуха студен       

в кристалите безцветни хладни устни на рубин

един невидим непознат и немислим

неразрешима формула непонятен проблем

и нека да преминем всеки

на самотата ни през класовете

странници клети подмамени

от светлата грива на пътя си отнети

отскубнати

*     *     *

Ни огън ни стих нито сън или слово

пустотата след тебе ще могат

да някак запълнят и зарадват ме отново

ни с мъдрост някаква ще бъда трогнат

Докогато оставаше ти като брода единствен

и пътят по който далече назад е затвора ми

самата и чистата Ти с дланите пълни с невинност 

аз и сетне ще бъда завинаги «той» съвършено разстроен

и ничий във същото време от ятото с помръкналите умове

на птиците объркани и към ядрото на Земята полетели

с безмълвните им гласове отгдето и моят нито ще спре да зове

ни отново в солените черни и земни скали ще подири утешение

отново нито в тоя стих на цезурите му безкрайни

в тишината и ни за раздялата или за нова среща с теб

готов все по-далече от значенията бледи на всички що не зная

термини във тоя силогизъм с аромата вечен тъй горчив на мед

събран от скарабеите

*     *     *

огънят мъдра и блага стихия броим

любопитни искрите му В детска игра

пламнали в залеза стрехи с бензин

по-чист от оловен и крехък кристал

все пò нагоре към онзи финал

непонятен атрактор на хаос фрактален

като поле със рози разцъфтяло

със вятъра слепия същият този

във синкавите пламъци разлян

по горещите улици преди всеки изгрев

след всички безкрайните заници

в златните и най-меките приливи

на вълни от стиховете полудùви

що зад празноти безчет едва укривам и

там дето и ти не без познания стари

на брега ще приседна със малката

своя компанийка от пияни гробари

всеки оборил глава върху рамото

мое всред изречения кротки за стаи

картонени призрачни къщи и срещу камъка

право на борд през пръстта в своите ладии

флот инфернален подземен на мàните

*      *      *

отброяваш ли секундите токсични

и ритъма им ананкастен сричаш ли

с нечутите откоси отсам грима размазан

и безличен на раздялата със своята армада

придошла със цялата 

от мигове железни и удавени

дълбоко в мътните кристали на

самокопнежа нашите непознаваеми

страдания

през плоския ефир

двумерна акустика

бездънен потир 

на разума пустия

есенен глас 

*     *     * 

и щом червеният вятър rubato развее тревите и

със траурните речи ведно листата вкупом зашептят

и мълком и звънко говорещата жълта охра камъка разпитва

и тихо ронят се частици въпросителни поема ги тихо пръстта

аз вярвам че безкрайно е нежна душата ù

всеки място ще намери сам за своята във нея да стаù

сърцето на земята макар и с атом да порастне и насън

дори да пулсира у него там по-голямо сладникава лава кръвта му 

да стане Отвъд широките съзвездия на градовете затрептели 

гласове на празнотата се нека тя гръмко върти и закопнелият 

ти се завръщаш оттатък безкрая към мене летиш и с несретните 

мрачно хриптиш в подземието на сърцето на дъжда с гласовете

и безкрайните речи на горската пръст с аромата

на приказки стари цвета на кафе полуистини тъмни

в сърцето ти невинно-изоставено неистово подмятат –

на тъгата гòрката анафора зад очите бучи не спира да кърми

безброй помèтничета с въглен нарисувани по страниците чисти

на съдбата посиняла плоска тиха далеч преди да се завърнеш

в огнена диря във сребърен кантус

край тялото на времето омотàн със

*     *     *

часовоите на вятъра пред мене бдяха във строй

с на времето тежкия ремък метален безброй

заметнал през рамото и в сърцето ми с камбаната

ведно лазурният хлад на страха мощни удари тимпанни

а когато заспах

на луна ледовита възвитият сърп ме унило огря

вълк запъхтян на финала на следата своята що догаря

все още във края на снежните ми стъпки немите 

и на твоята злоба сред черната ярка гора към мен

полетяла и стражите верни безмълвно притихнали старите

а по клоните дето нагоре сияят унило

малки шушулки камите им сребърни

за черната мембрана на небето във етера

дето са тъмното вехто сърце пригвоздили

*     *     *

трептят във небето ми звездни лютичета

разцъфтели във женската влага на мрака

сърцето ми цяло във жълто облича се

и вдишва дълбоко аромата им гълта

стремглаво затичано към всичките

право нагоре към прага на нощния трап

да чуе отново златния смях на най-нежния ден

умелите кухи ръце на стъкленото време

как се чупят разбиват на прах във аплодисменти

на усмивка една пустинна и тиха дето пред нея

не бива да никой умре и подпийнала в тази ми вечер

за миг гибелта ще поспре ръждясал е мечът й твърд

за смърт и разруха днес е безкрайно ленива и глуха

за всичко което от буря е по-нечуто освен едно-единствено

и нейно си Déjà vécu

*     *     *

поживей поживей попиши

скриптор бъди само миг 

на тъгата и верен ù бивай

завинаги див и правдив

доксограф

полети раз-два зад завесата

от зелено мастило пролято

виж там си душата непрекършена

свята макар и за миг само преди

по-преди да наченеш финалния стих

замръзни и по-тих от змията хладна запетайка

гъвкава която се в черепа мята с блясъци

метални объркана и полусляпа

всичко оттук твоят брат разпродаде та нека

поне самотията легне пияна полека

да спре в мига тъй рàнен сърцето ти

да тегне на въжето с възпаления твой врат

и да престане за костица-време да те няма

*     *     *

от дъното проклинам своя здрач и

моля метално сърце изкови ми ковачо

излейте ми майстори здрава душа от цимент

посред самотата ми на мрака черен фундамент

оплетете за мене стоманени нерви

извезана с тях нека аз нежност намеря

и памет пясъчна пустиня в мен насипете

в която умът ми да плаче обречен

и смъртни смъртта заключете далече от мене

щом тихият сняг да вещае ми края подеме

*     *     *

твоето мълчание

е свастика невидима

над пламналата нощ развяна

черен безкраен фрактал на

всички отчаяния

твоето мълчание

топи се в огнестрелната

на моя тил дълбока рана

и в нея резултира

като във атрактор странен

твоето мълчание

заченатo in vivo

във гласа ми

и в прохладата на мрака

адстрингентно пиво

                             от което

                                       се нуждая

*     *     *

сред вълците кротки в самотните техни

фалцети аз думите свои намерих

напред подир мене назад преди гласовете си

чух във сърцето на Другия спътник

единствен ми и несмело и трескаво

в дивия злак на очите ми блеснали

вгледан към сочната хладна ми

ласка с дъждеца и сетне далече

след снощи заминал нанейде

подире своите учители авторитети

все пò назад към неразлъката

със рòжкови се хранел покрай мощните стени

на градовете заспивал с болката си

тъпата и дори намерил ме

наоколо покрай пчелина дивия

небесен на моето време с рой пчели

бръмчащи мигове бивал нажилен дори

със удовете тежки на звезди безброй

където свети най-отровният светлик

и в тежкия ритъм на своята дума единствена

ни за миг не спира да тупти пулсира

и повтаря се кани ме и

настоява на своето

«ТИ»

не престава

*     *     *

все още съм живия

в царството ти малко

от надежди – усмивките

на моето безсилие

на нежността богата само

със ключове някакви тежки и

златни от врата неиздигната

още и зад която

са душите заключени

милост не чакам от теб 

да разпука нежно разтвори

юмрука ми преди да

отгоре ми цяла вечност

започне да пада

острието на скуката

шлагер безкраен

от някаква тъпа естрада  

*     *     *

чуйте ми кроткия повик

вие малахитовите гласове

като отровния безспорния ви няма втори

отговор що моето сърце така зове

и вие властни цветове на аметиста

наситени като хищно море

аз други и не търся нито искам

само при вида ви нека сърцето ми да спре

във самотата бяла на берила

не спира зимата да пее и реди

безкрайната си песен тя унила

за пролетта пре-древна дето е била преди

и само вятърът единен в сърцето ми

щом вземе наранено да заспива навреме

го с есенен цвят на топаз той залива гдето и

за ложе да се свре то място да намери

тича към мене със крачки усилени

ароматът на тежкия коз без да се спира

и с цвят на черен опал във мрака ни се взира

от изворите на умората той пие и разбира ни

дарява на сърцата ни твърда опора

а кленът пилее червени листа

с цветовете на  мъртви рубини

приижда сезон на сподавена страст

за подслон до напролет да бъдем невинни

-----------------------

летят ветровете нетрезви навън

нищо няма из утробата на бурята

да се роди в мрака да гръмне

[проплаче] дори и насън

по-безплодна е тя и от муле

*     *     *

отново есента криле размахва

и пак надига облаци дистимен прах

а вятърът в игра е юродива и

за мене непонятна в голото

със сълзите невидими

на слепите звезди хоро

по черепа на тази ми

необратима

и дълбока

нощ

по-клета от сърцето

в чиято мъгла е изписано

твоето име що бива и дето е

делà най-съкровен на битието ми

*     *     *

в сърцето ми трепти и тлее

на моята умора древна

слънцето червено и

думи мили в стихове

със гласовете на ефедрата

във мен реди

и пее в мозъчните линии

среднощни магистрали

безнадеждно като вик

задавен от хладна и синя

коприна

сред спомени за

тихи  и неволни

безброй суициди

блеснали във утринта

високо литнала към

своята финална краснота

*     *     *

Stella maris сприхава звезда на самотата ми въздай

и без остатък от нейните нерви обнажени

си корона извай за мен градове от дъха си

въздигай горещия нови с пустотата ми

да им разкаже посели ги та нека запее там

тя нависоко съблечена та готов и

светъл градът да се вгледа във мен

във порива обречен

забравено име

от твоята

реч

където отново се връща сърцето

гнева си докрай неразбало 

където самотен заспива страха 

за пристан душата избрал

дето името твое в искра се обръща 

нагоре високо към мрака лети

дето в спомен любовен от нищо 

по-празен отчаяно времето в тебе пълзи 

към тебе се връщам

към тебе вървя

на тъмнината приморска през дирята сребърна

дето бурния глас на морето гърми

 дето бездната тайнствено име шепти

 и своите знаци изписват вълните

с ръцете безбройни от сол или страх

*     *     *

тъй както тихият морфинов сън

със нежните си стихове се стеле

със снега невинен както искал бих да съм

и крия си сълзите нейде в същността на 
шизофренното

когато бива и препуска в тебе диво отчуждение

[Entfremdung] а полетът ти е сломен

криле размахваш уморено в небето от съмнения 

отслабнали от тежестта на тялото ми в плен

макар и вход към мене то да няма вярвай ми 

ни подстъп към душата ми дълбока яма

последно обиталище останало с най-крайните

си основания финални на моето отсъствие нали ме няма

поне във светлината или сянката на царствената

твоя светлина в която само и единствено съм видим 

измамна но красива с лика ми произрастнал

из небивалото непонятно и абсурдно «Аз съм!»

по-меко от олово по-неподнимаемо от словото 

в мига инфинитезимален преди да имплодира

тишината и взираш се във всеки ред къде отива то

по запустелите градини когато аз тревожно-неразбирам 

докато раста какъв ли плевел бива ми тя Другостта

*      *      *

Когато стигнеш в звездния си дом

през ледените пътища на съвършенството

в покоя проговорù кое ще трябва да повторя

какво по-точно не разбра не улови

увяхналия цвят на негативна симптоматика

кървавия лабиринт на думите между ребрата

на техните криле окървавени кухото вибрато

не спира подпалвачът работа усърдно във сърцата ни

Ще превърна тъмнината във основна тема

на изследване и ще нейното разкрия име,

род и потекло¹ а после време на кръвта и огъня

ще назнача що няма да премине ти прогонен

продължавай да изписваш бели редове

беше ли нужно да приемаш наградата 

след шума синтетичен на мъглата

в черепа ти дето пита и зове

«Ради що за миротворец се представяш когато

си по-точно предател»

_____________

¹Срв. Сен-Джон Перс, «Изгнание»

*      *      *

все още летя над горите 

та аз съм нали бурният вятър

по който и път да вървите

през черния цвят на враново ято 

и моята плът като в цвят на табун

подивели коне ще ви все по-дълбоко потапя

а резонантният глас на покоя 

съвсем не подсказва и с нищо

че някога бивал си мой

сграбчил със нокти тъй хищно

света все по-далеч от човешкия строй що немее

за теб докато все още летя над горите във кроткото нищо

зареян там вкоренени дълбоко и покорно като мен

във едното несломимо неведомо «ний»

щом гарваните в антифон запеят

насрещу нечутите на мрака римите и

в тежките ектении àнатрихизматùчни негови

безбожни отнасям те до мене за да все има те

докогато аз още отново да полетя над горите посмея 

*     *     *



Не чувам вече в дланите железни на страха
на влюбените кървавия хрипот
и птиците на щастието не един път
аргументи да живеем в нас роят та

към себе си пътя завръщаме светъл
най-сетне наситени с тишина и със смях
на болката сияещи и на тъгата с краха
събираме в сърцата звездна топла пепел

*     *     *

и ако «…не, не съжалявам аз за нищо…» кажеш

не би тогава искал ни миг дори частица даже

от живота си отново да повториш ни атом

време за тебе отредено ни кълн от вехнещия фатум

сам не би допуснал от сърцето ти да израсте навън

с безкрайно малко по-далеч макар от смъртния ти сън

от жалката безвкусна глъч на тишината в теб
и ако: «…не, не съжалявам…» кажеш значи че след

нея нищо и не е останало

*     *     *

Умът ми понякога с поглед размътен

след полунощ се край железарията промъква

прилепя жадно устни и очи треперещият интелект

о тъмната витрина във предмета си втренчен 
проклèтия

внушително стъкло със течност виолетова

и много, още, като него в строен ред,

копнеят за жадна и мъжка ръка не за това

което им е отредено защото със всяка бутилка

съм всъщност аз тихо и просто едно откровил

време

*     *     *


и говориш твърде много или мълчиш нелепо 
нощта е дефиниция на самотата 
абдукция на хаоса метафора на лудостта ни 
в разширения суицид на надеждата

къде са окаяните ти утешители когато си рухнал 
за да ридаеш в самотата си 
пречупена на сивкавия пламнал 
в маранята циферблат 
на уличния асфалт 
близо до прахта и тревите 
пред прашния грим турскосиния 
на небезсловесните градски цветя

на колене където е царството на отговорите 
прескачаш през оградата на времето
за да резултираш в миниатюрните 
най-ювелирни 
фрактали на сълзите запарен скреж по решетките

има нужда от хора като теб